Спортът винаги е бил неразделна част от моя живот. Било то в спортната
зала, във фитнеса или пред телевизора. А и е трудно да го пренебрегнеш при
баща-футболист. Винаги съм знаела, че спортистите полагат огромен труд не само
като физически тренировки, но и като психическа подготовка. Когато преди около
2 години прочетох „Кривата на щастието“ на Иво Иванов, си припомних колко много
повече се крие под повърхността на медалите и спортните постижения и в мен се
породи импулс да чета спортни биографии. Последната от тях в списъка е
„Безпощадната истина“ на Майк Тайсън, отскоро вече и преведена на български.
Надали има някой, роден преди 90-те, който да не е чувал за шампиона в
тежка категория, отхапал парченце от ухото на съперника си по време на мач.
Но
това, за което мнозина не са чували, е любовта на Майк към птиците и дори да
сменя къщи, жени, коли, дрехи, белите гълъби не се сменят.
Баща-сводник, майка-алкохоличка,
кофти квартал и много физически заложби. Не, това не е доброто дете, изкачило
стълбичката въпреки всички трудности и запазило своята невинност през суровия
живот. Това не е и шампиона, за когото не съществува друго освен бокса, който
да го предпази от лошия път. Дори не става дума за бокс изобщо. Това е дългото
пътуване към смирението и вътрешния мир, дялкането на канарата докато се изваят
хармонични линии, търсенето на себе си.
Трудно е да прецениш дали имаш дом или живееш на улицата, когато и двете
изглеждат по един начин – пълни с алкохол, наркотици, проститутки и насилие. Крадеш,
защото всички това правят, биеш се, защото всички това правят, друсаш се,
защото всички това правят.
Като в приказка, насред цялата помия добрият старец Кас Дамато забелязва
това едричко за възрастта си хлапе и неговия потенциал, но уви неговата
светлината угасва бързо и детето от гетото остава отново безпътно. Той е груб,
недодялан, кръвожаден и е най-младият световен шампион по бокс в тежка
категория. Жените са дрога, боксът е начин за правене на пари, дилърите са
приятелите от детството. Безпощадна истина, но истина.
Майк Тайсън говори открито за затвора, за секса, за шантажите и липсата на
друга любов освен тази към доларите, а на паузите между всичко това има и малко
бокс.
Но говорейки за това, чуваш гласа на едно неразбрано момче, което просто
не знае как. Не знае как да изрази себе си, не знае как да обича, не знае как
да се помири със себе си, просто, защото никой не му е показал. Безпощадната
истина е, че пътят към себепознаването е дълъг и мъчителен, че когато няма
личен пример и насока, детето се лута, че ако не се чувстваш обичан и нужен,
правиш всичко, за да заглушиш липсата на любов, че неспокойствието е признак,
че трябва да продължиш да търсиш и още по-безпощадното е, че наистина е нужно
първо да се удавиш преди да бъдеш изхвърлен на тихия бряг.
„Книгата е посветена на изгнаниците, на всички, които са били нарочени,
низвергнати, укротени, повалени, погрешно обвинени и лишени от любов“.
Абстрахирайте се от това, че всяка втора дума е „копеле“ и чуйте тъжната песен
на тези, на които е посветена книгата.
Етикети: вторник, книги, книжен вторник, ревю
